Вятър попътен ме носи

?... Аз се забравям
на думите в сияещия дъжд -
задъхвам се, изчезвам, полудявам -
не зная кой съм аз - но изведнъж
се вдига от асфалтовия хаос
човешкото ми име - моя знак -
и аз отново съм във свойта цялост! -
спасен съм - и отново в нечий влак!”

(Христо Фотев)





Сняг по зениците. А пътеките - неутъпкани.
Пеперуди от думи, понесли мечтите ми –
напират, трептят, правят ме жива:
Птициии! Истиниии! Милост за живите!
Кораб! Море! Вятър по пътя ни!
Цвете за майките! За Родината!
Вятърни мелници! Дон Кихот!
Всички прозорци да бъдат счупени!
Утре да се събудя със моето лице!
Трева да никне под стъпващите
на хлебородна, на родна земя!
Да съм цяла! Да мога да бъда истинска!
Спасена, върху мачтата на мечтите!
След дъжд – да съм открай докрай във дъгата!
Да държа Вярата за ръката,
Надежда да ми е отплатата,
Любовта – Бог във душата ми!
Красотата – перла в живота ми!

В седефена мида съм скрила душата си…

Странна съм – мога снега да разтопя,
а тази сълза - все така неотронена…
В шепи - като перла я носих.

Дълго… дълго…
… ме нямаше…

Задъхвам се в своята цялост.
В капките рижи откривам съдбата си.
В думите – моят знак – пеперуда,
с красив размах на крилата си!

Жертвен агнец – излетелите думи.
Спасена съм…
Вятър попътен ме носи…


Весела ЙОСИФОВА (Цикл "Пегас")