Икар

Лечу, а подо мною - ширь морская!
Я прикасаюсь к белым гребням пенным,
глубинный мир и тайну ощущаю
и мощь, что жизнь перевернет мгновенно.

Над спинами высоких волн взлетаю
как светлячок. Закат все ближе, ближе...
Страшусь заката. Берега желаю,
скалы надёжной, но, увы, не вижу...

В тумане утонул желанный берег,
и словно целый мир в густом тумане -
земля, вода и небо - в равной мере,
там и мечта с надеждой вместе канет...

И где восторга чувство? - Только страха
тиски мне душу бедную сжимают,
как перед крахом мира, жизни крахом,
и вряд ли птицей полечу я к раю...

Душа мечтает, но едва ль признает,
что первый вовсе и не будет первым.
Мечты достоин тот лишь, кто дерзает
и не щадит ни сил своих, ни нервов.

...
Икар

Политам днес, политам над вълните.
И белите им върхове докосвам.
Дълбоко в тях усещам нещо скрито -
вълнение и сила съдбоносна.

Над тъмните им гърбове се нося -
като светулка изгревът ме плаши,
Скалист бряг аз отдавна скрито прося,
но бряг пред мене още не изниква…

Потънал е навярно там - в мъглата,
която вчера пак света притисна
и изравни в миг всичко по земята -
дори за гърлото мечтите стисна…

И този полет става вече страшен:
възторгът преминава - чувствам края,
светът - за своята съдба наплашен,
едва ли птицата ще прати в рая.

Мечтите си едва ли ще признае,
едва ли първият ще бъде първи.
Какво от туй, че някой си мечтае,
когато за мечтите няма кърви.