Богомил Тодоров. Меня манит...

Край себе си задгробен глас дочувам–
пълзи и змийски съска този глас,
очите също змийски… Изтъгувах го.
И жив във мене го погребах аз!

Живот до Юда бе. На студ и мислене.
С полулюбов. И тъмни страхове.
А търсех празник! И да светят бисерно
големите лирични часове...

Задгробен глас в задгробен свят ме връща.
Не искам, неее! И сам не съм добре,
но мъртвите си имат мъртви къщи,
а моята мирише на море...

Богомил Тодоров


Меня манит мой замогильный голос –
тоска моя... ползучая змея.
Её– живой ещё, живучий соло–
в себе похоронил живую я!

Иудой жил: прохладно и натужно.
Едва любил. С опаской по делам.
Я счастья ждал! Сияющий жемчужный
лирический вполнеба циферблат.

Змея меня хоронит в замогильном.
Я не хочу! Земля же мертвецам.
Мой гроб– песочный замок, или...
морская дымка без конца.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы