Мара Белчева. Кабы я солнце погасила...

Да можех слънцето да изгася,
и месеца да духна и звездите,
с въздишките си, като със мъглите,
да скрия есенните чудеса.

На багрите да потуша гласа,
на пъстрите си спомени очите–
да заглуша устата на песните
и на мъглите да се понеса...

Откак заспаха твоите очи,
откак замлъкна твойта обич свята,
във мене вече целий свят мълчи.

С един замах невидимия сърп
ми покоси небото и земята,
и Бога аз удавих в свойта скръб.

Мара Белчева


Кабы я солнце погасила,
задула месяц и созвездья,
и, выдохнув туману бездну,
сокрыла осени красивость,

и взор в потёмках схоронила,
и память дабы не отверзлась,
дабы не пелось безболезной,
да и во мглу без силы...

Увы, зениц любимый уголёк–
украденные смертью, отгорели–
и белый свет во мне умолк.

Незримого серпа единый взмах
сжал небеса мои и эту землю–
и Бога утопила я в слезах.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы