Никола Вапцаров. Спомен

СПОМЕН

Аз имах другар,
добър другар,
но… кашляше лошо.
Той беше огняр —
пренасяше с коша кюмюр,
изхвърляше сгур
дванадесет часа на нощ.

Аз помня очите
на този огняр.
Как жадно поглъщаха тези очи
всички лъчи,
които случайно,
през сажди макар,
се вмъкваха редко
във нашата клетка.

Как бързо се раждаше
трескава жажда
напролет,
когато шумят
листата на двора,
в простора
когато
се стрелкаше ято от птици.

Аз чувствах
как тези зеници се молят,
как страдат,
как тягостно страдат!
Те искаха толкова малка пощада
до пролет,
до другата пролет…

Тя — пролетта —
дойде прекрасна:
със слънце,
с топъл лъх
и рози.
Далечен,
теменужен дъх
се носеше в небето ясно.
Но вътре беше мрак
и как тежеше
легналата проза…

И тъй,
у нас живота се обърка.
Моторът не работеше добре. —
Започна подозрително да хърка
и… спре.
Не знам защо,
но може би,
защото другият умре.

А може би не е така.
А може би, във своя глад,
моторът чакаше ръка
да хвърли в огнения ад
навреме въглищния пласт.
Да, може би.
Не зная аз.

Но мен се струваше, че той,
в заекващия си брътвеж,
ме питаше с болезнен вой:
?Къде е другия младеж??

Той — другият — умре.
А ето —
отвън е пролет.
Надалече
се стрелкат птици по небето.
Но той не ще ги види вече.

А бе такъв другар…
Добър другар!…
Но кашляше лошо.
Един огняр.
Пренасяше с коша кюмюр,
изхвърляше сгур
дванадесет часа на нощ …

RECOLLECTION

I had a friend,
he was good friend
but… he coughed badly.
He was a stoker –
he carried panniers of coal,
threw out heaps of cinder –
twelve hours a night.

I remember the eyes
of that stoker.
How eagerly these eyes took in
all the sun beams
occasionally though
got into our cage
through the soot.

How quickly arose
a feverish thirst in them
in the spring,
when leaves outside
started rustling
and above
in the space
darted flocks of birds

I felt
how those pupils pray,
how they suffer,
oppressively suffer!
They asked for some more mercy again –
till spring,
till the next spring …

The Spring
came magnificent:
with sun,
warm breath
and roses.
Off-lying scent of violets
floated in the sky.
But inside
was a darkness.
And how heavy was
the prose of life ...

And so,
life got confused.
The engine didn’t work correctly,
it started snoring doubtfully
and stoped.
I don’t know why,
maybe
because the fellow died.

Maybe it wasn’t true.
Maybe in its own hunger
the engine waited for a hand
to throw into its fiery gut
the coal. On time.
Maybe,
who knows?

It seemed to me the engine wept.
Wept mournfully in its coarse jabber
and asked me stutteringly:" Where? -
Where’s the man, where’s the other?”

He – other guy – is dead.
And now
outside is spring.
Above
the birds are darting on the sky.
But he will never see them.

He was a friend...
A real friend!...
But he... coughed badly.
One stoker –
carrying panniers with coal,
throwing cinder.
Twelve hours a night...

Translated by D.Ganev