Константин Бальмонт - Лермонтов

Константин Бальмонт
Лермонтов

(Из "Сонеты солнца, меда и луны")

Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой

ЛЕРМОНТОВ

1

Отчаян ангел, рая изоставил,
метежен демон, ненавиждащ ад,
на бурите бездомен странен брат,
душа за звездна музика разтворил,

на празник – сякаш призрак над гробове,
във тихи дни – в тревожен звън кънти,
о, не случайно там сред висоти
Кавказки – своя сън в смъртта догони.

Къде той тъй красиво би умрял,
там в планини, при залеза небесен -
златист и меден разтопен метал,

где извор бликащ звънко е запял,
но също плаче в пропастта понесен,
гърми във тясна урва полетял.


2

Ний вникваме ли в славата велика,
във светлината от неземен свят?
Колцов, Некрасов, Тютчев, звучен Фет,
след Пушкин те велики се явиха.

Сред кървав блясък и от тях по-рано,
в годините най-млади, озарен,
поетът пламенен бе отделен,
не пожелал света ръждив и бавен.

Внимаваме ли ний поне сега,
че вече век минава оттогава,
скръбта ли, радостта ли да възпявам?

Ако отворехме за лъч врата,
към светлина духът ни да се цели,
не би той мъртъв пак и пак застрелян.


3

Един бе той, жадувал волен бяг,
тъй както кон разпенен галопира.
Един бе той, почти дете, не спирал
да търси в Байрон своя тъжен свят.

В широки ниви, в сивите скали,
в игра на ручей с блясъци звънливи,
в мечта на цветолистчетата живи
видя меда, от тях се отдели.

Един бе той, смущаваща комета,
като главня в пожарища лети,
без правила на орбитни черти.

Неземна сила го зовеше светло,
Неземната. Изчезна неусетно.
И бе убит. Смъртта не му прости.


4

Ний гения убиваме стократно,
ако веднъж ръката му сразим,
и пишем разказ нечетим -
мечтата чужда ни е непозната.

А има рози. Дишат ароматно.
Навред цъфтят. И чакат поглед свят.
Но ний със себе си заети пак -
духовна среща губим безвъзвратно.

За оня, който гордо е мечтал,
бленувал сам над сумрачната бездна,
във детството ни ангелът е пял, -

да свършим днес добри дела желал:
и би дарил ни със усмивка звездна,
не губейки всевишния си дар.

1917
Превод: Мария Шандуркова, 29.12.2016 г.

-----------------------------------------

1

ОтчАян Ангел, рАя изостАвил,
метЕжен дЕмон, ненавИждащ Ад,
на бУрите бездОмен стрАнен брАт,
душА за звЕздна мУзика разтвОрил,

на прАзник – сЯкаш прИзрак над гробОве,
във тИхи днИ – в тревОжен звЪн кънтИ,
о, нЕ случАйно тАм сред висотИ
КавкАзки – своя сЪн в смърттА догОни.

КъдЕ той тЪй красИво бИ умрЯл,
там в планинИ, при зАлеза небЕсен -
златИст и мЕден разтопЕн метАл,

где Извор блИкащ звЪнко е запЯл,
но сЪщо плАче в пропасттА понЕсен,
гърмИ във тЯсна Урва полетЯл.


2

Ний внИкваме ли в слАвата велИка,
във светлинАта от незЕмен свЯт?
КолцОв, НекрАсов, ТЮтчев, звУчен ФЕт,
след ПУшкин те велИки се явИха.

Сред кЪрвав блЯсък и от тЯх по-рАно,
в годИните най-млАди, озарЕн,
поЕтът плАменен бе отделЕн,
не пожелАл светА ръждИв и бАвен.

ВнимАваме ли нИй понЕ сегА,
че вЕче вЕк минАва оттогАва,
скръбтА ли, радосттА ли да възпЯвам?

Ако отвОрехме за лЪч вратА,
към светлинА духЪт ни да се цЕли,
не бИ той мЪртъв пАк и пАк застрЕлян.


3

ЕдИн бе тОй, жадУвал вОлен бЯг,
тъй кАкто кОн разпЕнен галопИра.
ЕдИн бе тОй, почтИ детЕ, не спИрал
да тЪрси в БАйрон свОя тЪжен свЯт.

В ширОки нИви, в сИвите скалИ,
в игрА на рУчей с блЯсъци звънлИви
в мечтА на цветолИстчетата жИви
видЯ медА, от тЯх се отделИ.

ЕдИн бе тОй, смущАваща комЕта,
като главнЯ в пожАрища летИ,
без правилА на Орбитни чертИ.

НезЕмна сИла го зовЕше свЕтло,
НезЕмната. ИзчЕзна неусЕтно.
И бе убИт. СмърттА не мУ простИ.

4

Ний гЕния убИваме стокрАтно,
ако веднЪж ръкАта му сразИм,
и пИшем рАзказ нечетИм -
мечтАта чУжда ни е непознАта.

А има рОзи. ДИшат аромАтно.
НаврЕд цъфтЯт. И чАкат пОглед свЯт.
Но нИй със сЕбе си заЕти пАк -
духОвна срЕща гУбим безвъзврАтно.

За Оня, който гОрдо е мечтАл,
бленУвал сАм над сУмрачната бЕздна,
във дЕтството ни Ангелът е пЯл, -

да св Ършим днЕс добрИ делА желАл:
и бИ дарИл ни със усмИвка звЕздна,
не гУбейки всевИшния си дАр.

-------------------------------------------

ЛЕРМОНТОВ

1

Опальный ангел, с небом разлученный,
Узывный демон, разлюбивший ад,
Ветров и бурь бездомных странный брат,
Душой внимавший песне звезд всезвонной,

На празднике - как призрак похоронный,
В затишье дней - тревожащий набат,
Нет, не случайно он среди громад
Кавказских - миг узнал смертельно-сонный.

Где мог он так красиво умереть,
Как не в горах, где небо в час заката -
Расплавленное золото и медь,

Где ключ, пробившись, должен звонко петь,
Но также должен в плаче пасть со ската,
Чтоб гневно в узкой пропасти греметь.


2

Внимательны ли мы к великим славам,
В которых из миров нездешних свет?
Кольцов, Некрасов, Тютчев, звонкий Фет
За Пушкиным явились величавым.

Но раньше их, в сиянии кровавом,
В горенье зорь, в сверканье лучших лет,
Людьми был загнан пламенный поэт,
Не захотевший медлить в мире ржавом.

Внимательны ли мы хотя теперь,
Когда с тех пор прошло почти столетье,
И радость или горе должен петь я?

А если мы открыли к свету дверь,
Да будет дух наш солнечен и целен,
Чтоб не был мертвый вновь и вновь застрелен.


3

Он был один, когда душой алкал,
Как пенный конь в разбеге диких гонок.
Он был один, когда, полуребенок,
Он в Байроне своей тоски искал.

В разливе нив и в перстне серых скал,
В игре ручья, чей плеск блестящ и звонок,
В мечте цветочных ласковых коронок
Он видел мед, который отвергал.

Он был один, как смутная комета,
Что головней с пожарища летит,
Вне правила расчисленных орбит.

Нездешнего звала к себе примета
Нездешняя. И сжег свое он лето.
Однажды ли он в смерти был убит?


4

Мы убиваем гения стократно,
Когда, рукой его убивши раз,
Вновь затеваем скучный наш рассказ,
Что нам мечта чужда и непонятна.

Есть в мире розы. Дышат ароматно.
Цветут везде. Желают светлых глаз.
Но заняты собой мы каждый час-
Миг встречи душ уходит безвозвратно.

За то, что он, кто был и горд и смел,
Блуждая сам над сумрачною бездной,
Нам в детстве в душу ангела напел, -

Свершим сейчас же сто прекрасных дел:
Он нам блеснет улыбкой многозвездной,
Не покидая вышний свой предел.

1917