Пейо Яворов. Молодi-завзятi
Пейо Яворов
МОЛОД?-ЗАВЗЯТ?
? не я без не? наче,
та й вона без мене плаче.
Криюсь матер? вс?ляко,
а вона — в?тця-пияка.
Де б не зупинилась мати,
зачина? знов казати:
?Он сус?дська, глянь, Величка,
гарна д?вка, б?лоличка.
Вс?м в?домо — домовита,
? кук?бна, й д?ловита…
Стар?сть, знаю, поважа?
? про честь с?м;? подба?!?
Тяжко через це сумую,
мати ж мовить — то ж мовчу я!
Т?льки мучусь мимовол?,
серце краючи до болю.
А м?ж тим Росицин тато
л?зе чарку ц?лувати,
запива вином рак?ю —
доню лаяти вол??:
?Кинути тоб? годиться
балачки коло криниц?;
мусиш, дочко, не нудитись,
з голодрабом не водитись.
Станчо Ханов ма? сина,
будеш ти йому дружина;
з батьком Станча мав розмову —
це мо? останн? слово!?
Чу? д?вка не востанн?
трич? клят? наставляння,
вгамувати б?ль не може.
Г?рко нам обом, м?й Боже!
? не я без не? наче,
та й вона без мене плаче;
криюсь матер? вс?ляко,
а вона — отця-пияка.
Щойно н?ч на землю пала,
? сам Бог здр?мне помалу,
н?ж за пояса —й мов птиця,
в н?ч я лину, до Росиц?…
Тин терновий — чи ж завада? —
подола хлопчина радо,
хоч там пси не сплять, хоч люди, —
вмить за тином хлопець буде.
Там в садочку жде Росиця,
полохлива голубиця,
там, де плетиво зелене
в;?-плете в?нок для мене.
Серце розуму кориться?
Серце — то лукава птиця:
серце розуму не зна?,
там де хоче, там л?та?.
(переклад з болгарсько? — Любов Цай)
*
Пейо Яворов
ЛУДИ-МЛАДИ
Тя ме иска, аз по нея
мир не зная, луд лудея.
Аз от стара майка крия,
тя от татко зъл бекрия.
Дето седне, дето стане
пуста майка, и захване:
?Тебе, синко, е прилика,
чуй, съседкина Велика.
Хем да видиш! домовита.
Знаят всички даровита...
Тя честта ми ще да пази,
старост няма да погази!?
Ей че глупо! Що да сторя?
Пък е майка, с ум се боря!
И мълча си, а сърцето,
бяс го къса него клето.
В къта легнал Росин татко,
чашите целува сладко,
пие вино и ракия,
па я хока и кори я:
?Дъще, взеха ти главата
кладенците и хората;
дъще, стига си бесняла,
след обесници лудяла.
Слушай! Станча одобрявам,
с Хъков Станчо те главявам;
днес баща му — той ми рече,
аз му рекох... свърши вече!?
А Росица слуша клета
дума страшна, триж проклета,
слуша, тръпне и проклина.
Горко, боже, нам двамина!
Тя ме люби, а по нея
аз дене-ноще лудея;
аз от стара майка крия,
тя от татко зъл бекрия.
Мръкне — мине, вардя време,
чак и господ да задреме,
тикна в пояса камата,
па към Росини в тъмата…
Тръне-мръне кой ти гледа?
Плет да бъде десет реда,
спят ли кучета и хора,
бог помози! — хоп на двора…
Там в градината Росица,
плахата ми гълъбица,
восък бледа сред шумака,
вие китка, мене чака.
Че сърце глава не пита,
то е птичка дяволита:
дето иска, се пилее,
дето иска, там ще пее.
МОЛОД?-ЗАВЗЯТ?
? не я без не? наче,
та й вона без мене плаче.
Криюсь матер? вс?ляко,
а вона — в?тця-пияка.
Де б не зупинилась мати,
зачина? знов казати:
?Он сус?дська, глянь, Величка,
гарна д?вка, б?лоличка.
Вс?м в?домо — домовита,
? кук?бна, й д?ловита…
Стар?сть, знаю, поважа?
? про честь с?м;? подба?!?
Тяжко через це сумую,
мати ж мовить — то ж мовчу я!
Т?льки мучусь мимовол?,
серце краючи до болю.
А м?ж тим Росицин тато
л?зе чарку ц?лувати,
запива вином рак?ю —
доню лаяти вол??:
?Кинути тоб? годиться
балачки коло криниц?;
мусиш, дочко, не нудитись,
з голодрабом не водитись.
Станчо Ханов ма? сина,
будеш ти йому дружина;
з батьком Станча мав розмову —
це мо? останн? слово!?
Чу? д?вка не востанн?
трич? клят? наставляння,
вгамувати б?ль не може.
Г?рко нам обом, м?й Боже!
? не я без не? наче,
та й вона без мене плаче;
криюсь матер? вс?ляко,
а вона — отця-пияка.
Щойно н?ч на землю пала,
? сам Бог здр?мне помалу,
н?ж за пояса —й мов птиця,
в н?ч я лину, до Росиц?…
Тин терновий — чи ж завада? —
подола хлопчина радо,
хоч там пси не сплять, хоч люди, —
вмить за тином хлопець буде.
Там в садочку жде Росиця,
полохлива голубиця,
там, де плетиво зелене
в;?-плете в?нок для мене.
Серце розуму кориться?
Серце — то лукава птиця:
серце розуму не зна?,
там де хоче, там л?та?.
(переклад з болгарсько? — Любов Цай)
*
Пейо Яворов
ЛУДИ-МЛАДИ
Тя ме иска, аз по нея
мир не зная, луд лудея.
Аз от стара майка крия,
тя от татко зъл бекрия.
Дето седне, дето стане
пуста майка, и захване:
?Тебе, синко, е прилика,
чуй, съседкина Велика.
Хем да видиш! домовита.
Знаят всички даровита...
Тя честта ми ще да пази,
старост няма да погази!?
Ей че глупо! Що да сторя?
Пък е майка, с ум се боря!
И мълча си, а сърцето,
бяс го къса него клето.
В къта легнал Росин татко,
чашите целува сладко,
пие вино и ракия,
па я хока и кори я:
?Дъще, взеха ти главата
кладенците и хората;
дъще, стига си бесняла,
след обесници лудяла.
Слушай! Станча одобрявам,
с Хъков Станчо те главявам;
днес баща му — той ми рече,
аз му рекох... свърши вече!?
А Росица слуша клета
дума страшна, триж проклета,
слуша, тръпне и проклина.
Горко, боже, нам двамина!
Тя ме люби, а по нея
аз дене-ноще лудея;
аз от стара майка крия,
тя от татко зъл бекрия.
Мръкне — мине, вардя време,
чак и господ да задреме,
тикна в пояса камата,
па към Росини в тъмата…
Тръне-мръне кой ти гледа?
Плет да бъде десет реда,
спят ли кучета и хора,
бог помози! — хоп на двора…
Там в градината Росица,
плахата ми гълъбица,
восък бледа сред шумака,
вие китка, мене чака.
Че сърце глава не пита,
то е птичка дяволита:
дето иска, се пилее,
дето иска, там ще пее.
Метки: