Осип Мандельштам - Нет, никогда, ничей я не был со

Осип Мандельштам
***Нет, никогда, ничей я не был современник

Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой

***

Не съм бил никога съвременник на никой,
не искам аз да съм прочут.
О, колко мразя мой съименник да викат,
не съм бил аз, а бил е друг.

Две ябълки за сън на века-властелина,
с прекрасна глинена уста,
но той, в потрепваща ръка на син безсилен,
припада, срива се в пръстта.

Отварях на века аз болните клепачи,
две сънни ябълки - очи,
и гръмко ми разказваха реки кипящи
какво на хората тежи.

В изминалия век белееха възглавки
във леко сгънати легла
и глиненото тяло се протегна сладко, -
вековен унес отлетя.

Посред поскърцващите походи световни -
какъв ти тука лек креват!
Но щом не мислим друг да изковем отново,
да бъде с векове така.

И в топла стая, под чергило, и в палатка
векът умира – след това -
две ябълки за сън под роговица святкат,
сияят с огнени пера.

1924
Превод: май-юни 2015 г.

-----------------------------------------------------

Не съм бил нИкога съврЕменник на нИкой,
не Искам Аз да сЪм прочУт.
О, кОлко мрАзя мой съИменник да вИкат -
не сЪм бил Аз, а бИл е дрУг.

Две Ябълки за сЪн на вЕка - властелИна,
с прекрАсна глИнена устА,
но тОй, в потрЕпваща ръкА на сИн безсИлен,
припАда, срИва се в пръсттА.

ОтвАрях на векА аз бОлните клепАчи --
две сЪнни Ябълки - очИ,
и грЪмко ми разкАзваха рекИ кипЯщи
каквО на хОрата тежИ.

В измИналия вЕк белЕеха възглАвки
във лЕко сгЪнати леглА
и глИненото тЯло се протЕгна слАдко, -
векОвен Унес отлетЯ.

Посред поскЪрцващите пОходи светОвни -
какЪв е тОзи лЕк кревАт!
Но щом не мИслим дрУг да изковЕм отнОво,
да бЪде с вековЕ такА.

И в тОпла стАя, под чергИло, и в палАтка
векЪт умИра - слЕд товА
две Ябълки за сЪн под рОговица свЯткат,
сиЯят с Огнени перА.
-----------------------------------------------------------

***

Нет, никогда, ничей я не был современник,
Мне не с руки почет такой.
О, как противен мне какой-то соименник,
То был не я, то был другой.

Два сонных яблока у века-властелина
И глиняный прекрасный рот,
Но к млеющей руке стареющего сына
Он, умирая, припадет.

Я с веком поднимал болезненные веки --
Два сонных яблока больших,
И мне гремучие рассказывали реки
Ход воспаленных тяжб людских.

Сто лет тому назад подушками белела
Складная легкая постель,
И странно вытянулось глиняное тело,--
Кончался века первый хмель.

Среди скрипучего похода мирового --
Какая легкая кровать!
Ну что же, если нам не выковать другого,
Давайте с веком вековать.

И в жаркой комнате, в кибитке и в палатке
Век умирает,-- а потом
Два сонных яблока на роговой облатке
Сияют перистым огнем.

1924