Птичка - СветланаЗамлелова, Русия
С тех самых пор, как Она умерла, Он приходил каждое воскресенье на кладбище и сидел у могилки на маленькой скамеечке, предусмотрительно поставленной внутри чугунной оградки. Клочок земли с холмиком и крестом принадлежал не Ему. И это было странно, потому что Ей не нужны были теперь ни земля, ни чугун, ни мрамор. Ни даже кустик жимолости или анютины глазки – нежные, стыдливые цветы с лиловыми, бархатными лепестками.
Иногда Ему приходило на ум, что он хозяйничает на земле мертвеца. И тогда делалось страшно и стыдно – слово это так не шло к Ней, что, казалось, Её оскорбляло.
Зимой Он убирал с Её земли снег, осенью – жёлтые листья, осыпавшиеся с клёнов, летом – расползавшиеся во все стороны одуванчики и сныть. Тяжёлым временем была весна, когда вокруг всё оживало и приходило в движение. На клёнах и жимолости набухали почки, размягчённая земля принимала в себя влагу и выпускала острые зелёные пёрышки, на голых ещё ветках появлялись яркие птички и пели друг дружке любовные песни – всё готовилось родить, умершее воскресало, исчезнувшее возвращалось. И только бугорки с крестами оставались недвижимы и безучастны к буйству нарождающейся жизни, как глухие бывают безучастны к музыке.
И тогда Он присаживался на скамеечку, опускал ладонь на холмик и думал: ?Где же ты, моя пташечка? Кому-то поёшь свои песни? Где сейчас душа твоя? Что видит, какие страны? Любит ли кого? Тоскует ли о ком? Не хранит ли обиду?..?
И однажды в ответ Ему из кустика жимолости послышалось: ?не горюй, не горюй, ти-ти-рюй, ти-ти-рюй?. Он поднял глаза: на веточке жимолости сидела варакушка – маленькая синегрудая птичка с красным хвостиком и белыми бровками. ?Не горюй, не горюй?, – повторила варакушка, повела белой бровкой и, глядя на Него выпуклыми чёрными глазками, прибавила: ?ти-ти-рюй, ти-рюй, ти-рюй?. И вдруг забормотала, заворчала, точно силясь сказать что-то. Сначала сердито и недовольно, покачивая назидательно головкой и нервно подёргивая красным хвостиком.
Потом вдруг приосанилась, вытянулась на тонких, стройных ножках и затикала весело, засмеялась. Но вот склонила головку набок и тихо-тихо прощебетала о чём-то грустном. И, точно желая узнать, что же Он себе думает, снова заглянула Ему в глаза.
Поражённый появлением и поведением незваной собеседницы, Он молчал и тихо, боясь спугнуть, рассматривал щебетунью.
– Ах ты, пичужка! – наконец сказал Он ласково. – О чём же ты хотела мне поведать?
Варакушка кивнула и, переливчато прищёлкивая и присвистывая, принялась рассказывать что-то весёлое. Потом вспорхнула, распушила на лету красный хвостик и опустилась на ветку клёна.
?Не грусти, рю-ти, рю-ти?, – прощебетала она. Махнула, как платочком, хвостиком, и была такова.
Он остался один, но одиночество впервые за последние годы не давило Ему грудь: тихая, нежная радость, точно светлое, душистое облако опустилась вдруг на Него, и даже смерть отчего-то впервые показалась ему не страшной, но таинственной. Ведь кто знает, смерть ли приходит, чтобы отнять, или жизнь даётся, чтобы постичь...
Он поднялся и медленно пошёл с кладбища. Вокруг, на каждом дереве пели птички, которых Он не мог видеть. И в пении их слышалось: ?Не горюй, не горюй, не грусти, не грусти?…
П Т И Ч КА
Превод от руски език: Генка Богданова
От момента, в който Тя почина, Той идваше всяка неделя на гробището и стоеше до гроба й на малката пейчица, предвидливо поставена вътре, зад чугунената ограда. Парчето земя с могилката и кръста не Му принадлежаха. И това беше странно, защото на нея сега не й бяха нужни нито земя, нито чугун, нито мрамор. Нито дори храстчето орлови нокти, или теменужките – нежните, срамежливи цветенца с лилави, кадифени венчелистчета.
Понякога му идваше на ум, че се разпорежда на земята на мъртвеца. И тогава ставаше страшно и срамно – тази дума не трябваше да достига до нея, защото му се струваше, че тя би я оскърбила..
През зимата Той почистваше нейната земя от снега, - през есента – жълтите листа, сипещи се от клена, а през лятото –разпълзелите се на всички страни глухарчета и поветици.
Тежко време беше пролетта, когато наоколо всичко оживяваше и започваше да се движи. Пъпките на кленовете и орловите нокти набъбваха, размекнатата земя поемаше в себе си влагата и пускаше острите, зелени пера, на все още голите клонки се появяваха пъстри птички и пееха една на друга любовни песни – всичко се готвеше да роди, мъртвото възкръсваше, изчезналото се връщаше. И само могилките с кръстовете оставаха неподвижни и безучастни към буйството на възраждащия се живот, както глухите остават безразлични към музиката.
И тогава той присядаше, слагаше длан на хълмчето и мислеше:” Къде си ти, мое птиченце? На кого пееш своите песни? Къде е сега твоята душа? Какво вижда, какви страни? Обича ли някого? Копнее ли за нещо? Не таи ли обида?...”
И веднъж, в отговор на Неговите мисли от храстчето на орловите нокти се чу: ? Не тъгувам, не тъгувам, ти-ти-рюй, тити-ти –рюй”. Той вдигна очи: на клонка орлови нокти стоеше малка, птички със сини гърдички, червена опашчица и бяло около очичките. ?Не тъгувай, не тъгувай!” – повтори птичката, повдигайки белите си веждички и гледайки към Него с изпъкналите си черни очички добави: ? ти-ти-рюй, ти –рюй, ти-рюй”. И изведнъж се разбъбри, разцвърча, като че ли искаше да каже нещо. Отначало сърдито и недоволно, поклащайки назидателно главица и нервно потрепвайки с червената си опашчица.
После изведнъж се преобрази, протегна се на тъничките си кра-
чета и зачурулика весело, смеейки се. Но ето, наклони главицата си на една страна и тихо-тихо прошепна нещо тъжно. И като ,че ли искаше да разбере какво мисли самия Той, отново го погледна в очите.
Поразен от появяването и поведението на неочакваната си събеседница той мълчеше и тихо, боейки се да не я прогони, разглеждаше птичката.
-Ах, ти, птиченце! – каза накрая ласкаво Той. – Какво искаш да ти кажа?
Птичката кимна и променяйки гласчето си и подсвирквайки, за-
почна да разказва нещо весело. После изпърха, разпери на ветрило червената си опашчица и се спусна на клонка от клена.
? Не тъгувай, рю- ти, рю -ти!”– изчурулика тя. Махна като кърпичка опашката си, сякаш наистина беше такава.
Той остана сам, но самотата за първи път през последните години не притискаше гърдите Му. Тиха, нежна радост, точно като светъл, ароматен облак изведнъж се спусна над него и даже смъртта му се струваше вече не толкова страшна, а просто тайнствена.
Нали никой не знае, смъртта ли идва, за да отнеме, или животът се дава, за да постигнем мечтите си….
Той стана и бавно си тръгна от гробището. Наоколо, на всяко дърво пееха птички, които той не можеше да види. И в техните песни се чуваше : ?Не се измъчвай! Не се измъчвай! Не тъгувай, не тъгувай!”…
Перевод сделань для СЕДМОГО МЕЖДУНАРОДНОГО КОНКУРСА ЗА ПОЕТИЧЕСКИХ ПЕРЕВОДОВ - МОСКВА 2013
Иногда Ему приходило на ум, что он хозяйничает на земле мертвеца. И тогда делалось страшно и стыдно – слово это так не шло к Ней, что, казалось, Её оскорбляло.
Зимой Он убирал с Её земли снег, осенью – жёлтые листья, осыпавшиеся с клёнов, летом – расползавшиеся во все стороны одуванчики и сныть. Тяжёлым временем была весна, когда вокруг всё оживало и приходило в движение. На клёнах и жимолости набухали почки, размягчённая земля принимала в себя влагу и выпускала острые зелёные пёрышки, на голых ещё ветках появлялись яркие птички и пели друг дружке любовные песни – всё готовилось родить, умершее воскресало, исчезнувшее возвращалось. И только бугорки с крестами оставались недвижимы и безучастны к буйству нарождающейся жизни, как глухие бывают безучастны к музыке.
И тогда Он присаживался на скамеечку, опускал ладонь на холмик и думал: ?Где же ты, моя пташечка? Кому-то поёшь свои песни? Где сейчас душа твоя? Что видит, какие страны? Любит ли кого? Тоскует ли о ком? Не хранит ли обиду?..?
И однажды в ответ Ему из кустика жимолости послышалось: ?не горюй, не горюй, ти-ти-рюй, ти-ти-рюй?. Он поднял глаза: на веточке жимолости сидела варакушка – маленькая синегрудая птичка с красным хвостиком и белыми бровками. ?Не горюй, не горюй?, – повторила варакушка, повела белой бровкой и, глядя на Него выпуклыми чёрными глазками, прибавила: ?ти-ти-рюй, ти-рюй, ти-рюй?. И вдруг забормотала, заворчала, точно силясь сказать что-то. Сначала сердито и недовольно, покачивая назидательно головкой и нервно подёргивая красным хвостиком.
Потом вдруг приосанилась, вытянулась на тонких, стройных ножках и затикала весело, засмеялась. Но вот склонила головку набок и тихо-тихо прощебетала о чём-то грустном. И, точно желая узнать, что же Он себе думает, снова заглянула Ему в глаза.
Поражённый появлением и поведением незваной собеседницы, Он молчал и тихо, боясь спугнуть, рассматривал щебетунью.
– Ах ты, пичужка! – наконец сказал Он ласково. – О чём же ты хотела мне поведать?
Варакушка кивнула и, переливчато прищёлкивая и присвистывая, принялась рассказывать что-то весёлое. Потом вспорхнула, распушила на лету красный хвостик и опустилась на ветку клёна.
?Не грусти, рю-ти, рю-ти?, – прощебетала она. Махнула, как платочком, хвостиком, и была такова.
Он остался один, но одиночество впервые за последние годы не давило Ему грудь: тихая, нежная радость, точно светлое, душистое облако опустилась вдруг на Него, и даже смерть отчего-то впервые показалась ему не страшной, но таинственной. Ведь кто знает, смерть ли приходит, чтобы отнять, или жизнь даётся, чтобы постичь...
Он поднялся и медленно пошёл с кладбища. Вокруг, на каждом дереве пели птички, которых Он не мог видеть. И в пении их слышалось: ?Не горюй, не горюй, не грусти, не грусти?…
П Т И Ч КА
Превод от руски език: Генка Богданова
От момента, в който Тя почина, Той идваше всяка неделя на гробището и стоеше до гроба й на малката пейчица, предвидливо поставена вътре, зад чугунената ограда. Парчето земя с могилката и кръста не Му принадлежаха. И това беше странно, защото на нея сега не й бяха нужни нито земя, нито чугун, нито мрамор. Нито дори храстчето орлови нокти, или теменужките – нежните, срамежливи цветенца с лилави, кадифени венчелистчета.
Понякога му идваше на ум, че се разпорежда на земята на мъртвеца. И тогава ставаше страшно и срамно – тази дума не трябваше да достига до нея, защото му се струваше, че тя би я оскърбила..
През зимата Той почистваше нейната земя от снега, - през есента – жълтите листа, сипещи се от клена, а през лятото –разпълзелите се на всички страни глухарчета и поветици.
Тежко време беше пролетта, когато наоколо всичко оживяваше и започваше да се движи. Пъпките на кленовете и орловите нокти набъбваха, размекнатата земя поемаше в себе си влагата и пускаше острите, зелени пера, на все още голите клонки се появяваха пъстри птички и пееха една на друга любовни песни – всичко се готвеше да роди, мъртвото възкръсваше, изчезналото се връщаше. И само могилките с кръстовете оставаха неподвижни и безучастни към буйството на възраждащия се живот, както глухите остават безразлични към музиката.
И тогава той присядаше, слагаше длан на хълмчето и мислеше:” Къде си ти, мое птиченце? На кого пееш своите песни? Къде е сега твоята душа? Какво вижда, какви страни? Обича ли някого? Копнее ли за нещо? Не таи ли обида?...”
И веднъж, в отговор на Неговите мисли от храстчето на орловите нокти се чу: ? Не тъгувам, не тъгувам, ти-ти-рюй, тити-ти –рюй”. Той вдигна очи: на клонка орлови нокти стоеше малка, птички със сини гърдички, червена опашчица и бяло около очичките. ?Не тъгувай, не тъгувай!” – повтори птичката, повдигайки белите си веждички и гледайки към Него с изпъкналите си черни очички добави: ? ти-ти-рюй, ти –рюй, ти-рюй”. И изведнъж се разбъбри, разцвърча, като че ли искаше да каже нещо. Отначало сърдито и недоволно, поклащайки назидателно главица и нервно потрепвайки с червената си опашчица.
После изведнъж се преобрази, протегна се на тъничките си кра-
чета и зачурулика весело, смеейки се. Но ето, наклони главицата си на една страна и тихо-тихо прошепна нещо тъжно. И като ,че ли искаше да разбере какво мисли самия Той, отново го погледна в очите.
Поразен от появяването и поведението на неочакваната си събеседница той мълчеше и тихо, боейки се да не я прогони, разглеждаше птичката.
-Ах, ти, птиченце! – каза накрая ласкаво Той. – Какво искаш да ти кажа?
Птичката кимна и променяйки гласчето си и подсвирквайки, за-
почна да разказва нещо весело. После изпърха, разпери на ветрило червената си опашчица и се спусна на клонка от клена.
? Не тъгувай, рю- ти, рю -ти!”– изчурулика тя. Махна като кърпичка опашката си, сякаш наистина беше такава.
Той остана сам, но самотата за първи път през последните години не притискаше гърдите Му. Тиха, нежна радост, точно като светъл, ароматен облак изведнъж се спусна над него и даже смъртта му се струваше вече не толкова страшна, а просто тайнствена.
Нали никой не знае, смъртта ли идва, за да отнеме, или животът се дава, за да постигнем мечтите си….
Той стана и бавно си тръгна от гробището. Наоколо, на всяко дърво пееха птички, които той не можеше да види. И в техните песни се чуваше : ?Не се измъчвай! Не се измъчвай! Не тъгувай, не тъгувай!”…
Перевод сделань для СЕДМОГО МЕЖДУНАРОДНОГО КОНКУРСА ЗА ПОЕТИЧЕСКИХ ПЕРЕВОДОВ - МОСКВА 2013
Метки:
