Валентин Сорокин - Звездата на полята

Звезда полей не падает во тьму,
Давным-давно кукушка не кукует.
Хандра тревожит грудь, и не пойму
Души своей, зачем она тоскует.

Вот где-то застучали топоры
И высоко, над горизонтом скользким,
Качнулся месяц всадником монгольским,
Знать, конь его споткнулся у горы.

Земля моя, вновь чувствую не зря,
Как ветер белых лебедей уносит,
В холодных водах плещется заря
И осень тихо обогрева просит.

Я ничего пока не потерял,
И впереди несметное пространство
Ждет наших встреч, любви и постоянства,
Ведь ими так тебя я уверял!..

И в этот мир восторженность принес.
И клялся я, и кланялся не многим
И тайну мига постигал в дороге,
Клик вечности разпознавал у звезд.

Звездата на полята

Звездата на полята не е в мрак.
Отдавна кукувицата не кука.
В гръдта - унилост. Не разбирам пак
душата ми защо в тъга мъждука.

Ей някъде си - брадва зарида.
Над хлъзгави високи хоризонти
се люшна месецът - монголски конник,
а конят му се спъна на рида.

Аз чувствам: не напразно ти, земя,
пак лебеди отнасяш с вятър волен,
пак във водата се зора засмя
и тихо есента за жар се моли.

Не съм изгубил нищо засега.
Пред мене неизбродното пространство
очаква срещи, обич, постоянство,
с които изпълнявах си дълга.

Донесъл в този свят възторжен знак,
заклевах се, по-рядко се покланях.
Ключа открих за мигове мечтани,
в звезда зова на вечността познах.

Перевод с болгарского языка: Дафинки Станевой