Богомил Тодоров. Пустошь
Пустеещи земи
Тревата, простодушно откровена,
на слънцето най-веселата вест,
тревата– жител първи на вселената,
и тя дори не им оказва чест.
Разръфани до кости от пороища,
дамгосани от бога с ялов знак,
те по са мъртви от незнайни гробища –
убиват зърно, бурен, дъжд и сняг...
Наоколо, от бъдещ плод закръглени,
нивя сънуват нови рождества.
А те– изтлелите от немощ въглени–
мълчат като антични божества...
Каква съдба– родени за покойници!
Добър човек с добро да ги засей,
оттам ще жъне пепел и усойници:
и злото знае как и де вирей...
По тях очите рухват като камъни,
къде да спрат?.. И ехо в теб гърми...
...Така се сепвам, срещна ли опалени
от слънцето, пустеещи земи...
Богомил Тодоров
Пустошь
Простушка – век попеременно
смеётся, плачет и поёт–
трава, насельница вселенной,
и та сторонится её,
изрытой ливнями до кости
безмолвных глиняных утроб
без плода, семени и ости,
под солнцем мрачной словно гроб...
...повинной в чём, за что проклятой?
Чем ещё тягостней грозя,
ей снится тьма?
А жатвы злато–
соседней ниве на сносях.
Её вспахать бы да засеять–
молчком убьёт твоё добро
не каменная ниобея,
хоть в борозду полжизни брось.
На пустошь камнем взгляд мой падает–
и эхом в сердце отдаёт...
Что в этой жизни долгой надо ей?..
Или я вечно о своём?
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Тревата, простодушно откровена,
на слънцето най-веселата вест,
тревата– жител първи на вселената,
и тя дори не им оказва чест.
Разръфани до кости от пороища,
дамгосани от бога с ялов знак,
те по са мъртви от незнайни гробища –
убиват зърно, бурен, дъжд и сняг...
Наоколо, от бъдещ плод закръглени,
нивя сънуват нови рождества.
А те– изтлелите от немощ въглени–
мълчат като антични божества...
Каква съдба– родени за покойници!
Добър човек с добро да ги засей,
оттам ще жъне пепел и усойници:
и злото знае как и де вирей...
По тях очите рухват като камъни,
къде да спрат?.. И ехо в теб гърми...
...Така се сепвам, срещна ли опалени
от слънцето, пустеещи земи...
Богомил Тодоров
Пустошь
Простушка – век попеременно
смеётся, плачет и поёт–
трава, насельница вселенной,
и та сторонится её,
изрытой ливнями до кости
безмолвных глиняных утроб
без плода, семени и ости,
под солнцем мрачной словно гроб...
...повинной в чём, за что проклятой?
Чем ещё тягостней грозя,
ей снится тьма?
А жатвы злато–
соседней ниве на сносях.
Её вспахать бы да засеять–
молчком убьёт твоё добро
не каменная ниобея,
хоть в борозду полжизни брось.
На пустошь камнем взгляд мой падает–
и эхом в сердце отдаёт...
Что в этой жизни долгой надо ей?..
Или я вечно о своём?
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Метки: