Богомил Тодоров. Пустошь

Пустеещи земи

Тревата, простодушно откровена,
на слънцето най-веселата вест,
тревата– жител първи на вселената,
и тя дори не им оказва чест.

Разръфани до кости от пороища,
дамгосани от бога с ялов знак,
те по са мъртви от незнайни гробища –
убиват зърно, бурен, дъжд и сняг...

Наоколо, от бъдещ плод закръглени,
нивя сънуват нови рождества.
А те– изтлелите от немощ въглени–
мълчат като антични божества...

Каква съдба– родени за покойници!
Добър човек с добро да ги засей,
оттам ще жъне пепел и усойници:
и злото знае как и де вирей...

По тях очите рухват като камъни,
къде да спрат?.. И ехо в теб гърми...

...Така се сепвам, срещна ли опалени
от слънцето, пустеещи земи...

Богомил Тодоров


Пустошь

Простушка – век попеременно
смеётся, плачет и поёт–
трава, насельница вселенной,
и та сторонится её,

изрытой ливнями до кости
безмолвных глиняных утроб
без плода, семени и ости,
под солнцем мрачной словно гроб...

...повинной в чём, за что проклятой?
Чем ещё тягостней грозя,
ей снится тьма?
А жатвы злато–
соседней ниве на сносях.

Её вспахать бы да засеять–
молчком убьёт твоё добро
не каменная ниобея,
хоть в борозду полжизни брось.

На пустошь камнем взгляд мой падает–
и эхом в сердце отдаёт...

Что в этой жизни долгой надо ей?..
Или я вечно о своём?

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы

Метки:
Предыдущий: На колимськiм морозi калина... Василь Стус
Следующий: Невежество Unwissenheit. Макс-Железный