Спiврозмовницi

Станка Пенчева

Слухаю тишу.
? тиша мене слуха? -
аж до потр?ску кисню
в альвеолах,
аж до шумов?ння думок
в тайничках мозку.


? поки мовчимо,
нашорошу?м вуха назовн?, де
без шуму бушують ? киплять протуберанц?,
безмовно викругля?ться б?ль у перлин?,
н?жно проходить живчик у яйцекл?тину -
де
? малесеньке ? найвеличне луча?ться
зовс?м беззвучно.

Мовчимо та слуха?м. Нарешт?
каже тиша:
- Колись ще знову поговорим!

-----
СЪБЕСЕДНИЦИ

СТАНКА ПЕНЧЕВА

Слушам тишината.
И тишината слуша мен -
чак до пукота на въздуха
в алвеолите,
чак до шумоленето на мислите
в мозъчните тайници.

Както си мълчим,
надаваме ухо навън, където
без шум бушуват и и кипят протуберансите,
безмълвно се закръгля болката във бисер,
прониква нежно сперматозоида в яйцеклетката -
където
и малкото и най-голямото се случват
съвсем беззвучно...

Мълчим и слушаме. Накрая
тишината казва:
- Пак ще си поговорим някой път!