Яна Язова. Маска

Маска

На първа младост при нежната ласка
на устни ми стонът в усмивка избликна;
душата ми свойта гримаса обикна–
всред всички открити– аз ходех със маска.

Чисти зениците– в тях никой не зърна
отдавна закърмена змийска отрова;
спи ми и злобата– не ще я отровя–
и дните си минали не мога да върна.

Но всяка нощ нова си маска чертая,
и денем под нея от страх се прикривам,
и спомена тайно в сърце си заривам–
и вече коя съм– самичка не зная.

И мисля: към гроба ме старост затласка–
на моя дух грохнал дойде ли смъртта?
Когато за път ще ме вземе и тя–
кого ще намери под смъртната маска?

Яна Язова


Маска

По розовой юности нежная ласка
исторгла стенанье, что вышло улыбкой,
застывшей гримасой волнительно зыбкой,
средь лиц незакрытых неправедной маской.

Никто не глядится в мои ли зеницы,
змеиным отравлены с юности ядом–
и злоба уснувшая тычется взглядом:
что было– прошло, не вернётся– приснится.

Я новые маски ночами слагаю
на вечную страха пред чем-то гримасу,
на памяти сердца постыдную массу–
и кто я такая, сама уж не знаю.

Как старость меня до могилы дотиснет,
мой сломленный дух не умрёт ли со мною?
За маской последнею смерть за спиною
меня обретёт ли, бежавшую истин?

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы