Никола Вапцаров. Завод

Никола Вапцаров

ЗАВОД

Переклад з болгарсько? Любов? Цай


Завод. ? димн? хмари, що над ним.
Народ простий,
життя в закови скуто. –
Життя без масок бачиться таким,
як пес, що вишк?рився люто.

? ти боротись мусишь безупинно,
завзятим мусиш бути й впертим ти,
щоб вирвати в лихо? псини,
що так паш?? люттю
? гарчить,
хл?бця кусник.

Паски вищать отетер?ло,
трансм?с?? скриплять,
? душно так,
що дихати у пекл? т?м
несила –
на повн? груди
не дихнеш н?як.

А в?терець весняний у долин?
колише ниви, сонечку близьк?...
Дерева п?дпирають
небо син?,
А т?н? ?хн? –
ст?ни заводськ?.
Н?кчемною
здалася нива миттю,
забуто кимсь
ту ниву навесн?!
Чиясь рука закинула на см?ття
про син? небо мр?? чар?вн?.
Тому що в мить якусь таку нездарну
в?дчу?ш серцем, втомленим в борн?, –
то значило б, що згубиш ти намарно
сво?
робоч? руки
м?дян?.

? гам?р цей,
? бухання машинне
лишень перекричати б ти зум?в,
в?дчути силу
сл?в тво?х повинн?
кр?зь скрег?т ? гуркотняву цех?в.
Кричав я довго – в?чн?сть.
В ц? хвилини
я чув у по?днанн? голос?в –
машини рев,
завод, цехи,
людину
?з темних
? затулених кутк?в.

Це стоголосся справжн?м сплавом
стало,
що панцирем м?цним укрило нас,
йому в колеса палицю –
то мало:
злама охоту й руку враз.

? ти, заводе, силу?шся
знову
? дим, ? сажу
класти навкруги.
Дарма! Зривати учиш нас закови –
нам сонце з неба
зняти до снаги.

Заводе, що гн?тиш ти люд
робочий –
на чорних ликах страх важкий
мине –
в тоб? нестримно й голосно стукоче
як тисяча сердець тво? одне.


Ориг?нал:

Никола Вапцаров
ЗАВОД

Завод. Над него облаци и дим.
Народът прост,
животът — тежък, скучен. —
Живот без маска и без грим —
озъбено, свирепо куче.

И трябва да се бориш неуморно,
и трябва да си страшно упорит,
за да изтръгнеш от зъбите
на туй настръхнало,
вбесено псе
парченце хлеб.

Във залите плющят каиши,
трансмисии скриптят
от всеки кът.
И става толкоз душно,
че да дишаш
не би могъл спокойно,
с пълна гръд.

А недалече пролетния вятър
люлее ниви, слънцето блести…
Дърветата опират
във небето,
а сенките —
в заводските стени.
Но как е чуждо
и ненужно тука,
съвсем забравено
това поле!
Една ръка изхвърли на боклука
идилиите с синьото небе.
Защото миг на някаква заблуда,
защото миг с размекнато сърце,
би значело напразно да загубиш
работните си
жилави
ръце.

И този шум
и трясък на машини
ще трябва непременно да крещиш,
да могат думите
разбрано да преминат
пространството, което те дели.
И аз крещях години —
цяла вечност…
Долавях, че и другите крещят —
машините,
завода
и човека
от най-затуления
тъмен кът.

И този крясък стана сплав,
с която
бронирахме живота си така,
че сложиш ли му
прът във колелата —
ще счупиш своята ръка…

И ти, завод, се мъчиш
пак отгоре
да трупаш дим и сажди
пласт след пласт.
Напразно! Ти ни учи да се борим —
ще снемем ние
слънцето при нас.

Завод, притиснал с мъка
толкоз хора
с осаждени от черен труд
лица,
едно сърце във тебе неуморно
пулсира с хиляди сърца.

Никола Вапцаров. Съчинения, ?Български писател", С. 1979, под редакцията на Бойка Вапцарова