Димчо Дебелянов. Легенда про грiшну царiвну
Димчо Дебелянов
ЛЕГЕНДА ПРО ГР?ШНУ ЦАР?ВНУ
Св?тл?й пам’ят? мого чолов?ка Цай Юр?я
1
Mon ame est une Infante...
Albert Samain *
... Ось там в?н, берег той пустинний,
в?д в?чних вод знавав ? туги, ? чудес,
там височить чертог злов?сний старовинний —
шпил? високих веж торкаються небес.
В задуманих садах замр?яна, несм?ла
отру?на роса зажурено тремтить,
безсонн? деревця св?й сон глядять безсило
в глад?н? мертвих вод у цю журливу мить.
Там пустка огорта ? ст?ни, ? склеп?ння,
? пазур моховий на блиск колонний л?г,
там радост? нема — навкруг саме лиш тл?ння,
про свято не в?стить там жоден ср?бний р?г.
Подекуди лиш сон ут?ху знав ласкаву,
мить трепетна мина — ? знов жаский полон,
ляга? гострий жаль про ту невинну славу,
що полишив ?? осирот?лий трон...
2
Чий то схлип у самот?,
у принишклих тихих залах?
Може, то митт?вий спалах,
жаль по перш?й яснот??
Хто зд?йняв у вись господню
руки, наче два крила,
до притихло? безодн?,
що над морем пролягла?
Хто у тиху н?ч ясну
у садку шука заслони?
— М?сяць в неб? чорн?м тоне,
лл? безмежну тишину...
3
З болем кв?тки, чар як?й згаса?
в лон? передчасних холод?в,
м?сяця нев?рного питаю
? в ус?х в?тр?в:
ходаки, мен? сказали б, може, —
неосяжний св?т для вас зорить —
чи мен? прибуде ласка Божа
ще почути в добру мить
св?тлий клич царя, що в сон м?й тихо
? зненацька зовс?м п?досп?в,
та й наоб?цяв мен? на вт?ху
ще й нед?знаних дар?в
з тих кра?в, де явою — жадання,
де луна стр?ча? всякий зов,
де нетл?нне юност? клечання
красить рад?сть ? любов.
В?н схилився, усм?хнувся мило,
ледве ж руку простягнув мен?, —
тьма його ревнива захопила
у об?йми крижан?.
? почула голос: будь з? мною,
в?рн?стю тримай мене, веди,
? тод?, пройшовши св?т журбою,
знов верну сюди!
Де в?н ?? — З тих п?р його чекаю,
? горю я, наче у вогн? —
то зоря у серц? заграва?,
а то дим г?рчить мен? —
? як дим зачне з’?дати оч?,
скорб мою змогти н?хто б не зм?г,
бо вона туди податись хоче,
де ?? чека? Гр?х.
4
— ?Вже третя н?ч торка морську глад?нь чар?вно,
? пасмо тьмавих скель оповива? смута,
уже пройшов прилив — а ти зориш, цар?вно,
? погляд тв?й жаркий солодким димом скуто.
Прийди ? розстели косу глибокорунну —
хилю укл?нно я чоло перед тобою,
в?зьму до рук сво?х я лютню ср?бнострунну,
вт?шатиму тебе я п?снею сумною.
? дивлячись на нас кр?зь в?т густих сплет?ння,
в?дкриють небеса свою одв?чну славу,
твоя зоря впаде — загасне ?й пром?ння
й порине в забуття у моря глиб ласкаву.
Пажа свого мольбу почуй, сумна цар?вно,
слаб?? з?р — його солодким димом скуто, —
вже третя н?ч торка морську глад?нь чар?вно,
? пасмо тьмавих скель оповива? смута.?
5
Промайнули три ноч? без сну, у знеможенн?,
? л?лейна утома вже стать огорта,
час безумств наста? — ?, пад?нням стривожен?,
забуття так жадають журба й самота.
? скида? вона пояс цноти пречисто?,
? немов не своя — з?р жагучий горить,
вже з чертогу луна звук ходи урочисто? —
наближа до ганебно? зали в цю мить.
Палить пристрасть в чертоз?, охоплен?м мрякою,
де на не? чека? ?з з?ллям потир,
оголившись, звернулась до нечист? всяко?,
почала прикликати до себе на пир.
Мов зловонна мушва над п?сками болотними,
?з старих домовин юртувались вони,
? в?д трунку ставали ще б?льше безплотними,
крик ? гр?шна жага залягли в долини.
Стали страдними ноч? без сну та пекучими,
в?д об?йм?в увись жар ненатлий зл?та,
?? оч? палають вогнями блискучими,
й торжеству? над нею насичена Мста.
6
Буря злослива злет?ла,
лишивши п?дводне житло,
зоря, що замр?ла було,
у хмарах кошлатих змарн?ла —
небо гр?мниця розгойду? мрячна...
— Я зв?дала трунк?в — хм?льн? ж бо вони...
?Лячна цар?вно, забудь ? засни —
забудь ? засни!?
Бур? ревли, бушували —
вкривали тв?й стид ? ганьбу,
чи тисячну чу?ш юрбу —
то хвил? стр?мк? заридали —
оплакують муки тво? неут?шн?...
— Я зв?дала трунк?в — хм?льн? ж бо вони,
згаса? у мороц? блиск б?лини...
?Тужна цар?вно, забудь ? засни —
забудь ? засни!?
Хвиля грайлива оми?
сл?ди в?д гр?ховних ут?х —
простить тоб? праведний гр?х —
простить тоб? праведний гр?х
? шир на св?танн? в?дкри?,
у взор? тво?м бачу дух переможний...
— Не жду я н? миру, н? вт?х, припини!
?Б?дна цар?вно, я плачу — забудь ? засни, —
забудь ? засни!?
7
В палацах потайних звиса, мов вуаль,
тиха ? смертна печаль.
Цар?вна сумна там ц?л?с?нький день
над?? плека? лишень.
В очах ?? блика? буц?мто т?нь
моря безмежного синь,
кр?зь тонку ?млу у т?м взор?, мабуть,
мачти ? весла майнуть.
8
День щит зд?йма? золотий —
ген безбережна широч?нь.
Вже подолало сонце т?нь.
О, ск?льки сл?з в душ? тремк?й
ганебний спомин тв?й омили...
Як владно погляд полонили
безмежн? дал?, моря синь,
де хвиля лаг?дна вт?ша
в?д зла, наруги й потряс?нь —
о, як рад?? тут душа,
що в бурю виплакала горе!
З невинним см?хом серед моря
жде серце стомлене м?раж,
он там б?л?ють паруси
серед далечно? краси,
закоханий погляне паж
цар?вн? добру в?сть в?дкри?...
?й в серц? знов живе над?я!..
9
? знову над нею три дн?, де суц?льна тривога
сво?х хворобливих пром?нь розпросторила с?ть,
над нею — тяж?? печаль, ? нема б?льш н?чого,
лиш ноч? страшно? лабети...
— А море мовчить.
О радосте жадана, радосте мр?яна, де ти?
— А море безжальне мовчить.
? втома змага? безсил? шовков?? в??,
дим рад?сть згасив у очах, що замр?ли на мить,
птах?в розтривожених, наче останн? над??,
ширяння в п?днеб’? ? злети...
— А море мовчить.
О смерте пожадана, смерте ут?шна так, де ти?
— А море безжальне мовчить.
10
Намул ляга навкруг на св?тлий берег р?вно.
Достигл?, тр?потять гр?ховних пр?рв подоли,
вже третя н?ч торка морську глад?нь чар?вно,
? гасить блудна тьма зорист? ореоли.
*Моя душа — ?нфанта...
Альбер Самен
(переклад з болгарсько? —
Любов Цай)
***
Оригинал:
Димчо Дебелянов
ЛЕГЕНДА ЗА РАЗБЛУДНАТА ЦАРКИНЯ
1
Mon ame est une Infante...
Albert Samain
... И там, на тоя бряг пустинен,
от вечните води и милван, и терзан,
на вярна стража спрян, един чертог старинен,
един чертог зловещ виши безгласен стан.
В градините, мечта несмела замечтани,
трепти на страх и скръб отровната роса
и в мъртвата вода на мъртвите фонтани
оглеждат своя сън безсънни дървеса.
Стени и сводове спокойна тлен прояжда,
мъх, ситни нокти впил, колоните гнети,
и никой ведър час там радост не обажда,
че никой сребрен рог там празник не вести.
Понявга само в сън безсилен лъх повява,
и в трепета болнав на мигом сепнат стон
проеква тъмна жал по девствената слава
на някой овдовял и обезславен трон...
2
Кой изхлипа в пустошта
на замлъкналите зали?
Тишината ли пожали
свойта пръвна яснота?
Кой на кулата възлезна
и с копнеж ръце простре
към притихналата бездна
на неверното море?
Кой в градината стаи
дъх под черните заслони?
— Своя бряг луната гони
и безмълвие струи...
3
С болката на прималняло цвете
в пазвите на ранна хладина,
ден и нощ аз питам ветровете
и неверната луна:
странници, от път неуморени,
зрящи неизгледни далнини,
не узнахте ли дали над мене
нявга пак ще прозвъни
светлий глас на оня цар далечен,
който след притихнала тъга
в сън ми се яви и ми обрече
неизведени блага,
неизведени блага в страните,
дето ек пресреща всеки зов
и с венци нетленна пролет кити
всяка радост и любов.
Той склони над мен усмивка тиха,
но едва десница ми простря,
зли тъми ревниво го прикриха
в свойте ледени недра.
И дочух аз ласкав глас: бъди ми
вярна — и при теб в уречен час,
минал през моря неизбродими,
пак ще се завърна аз!
Де е той? — Аз чакам оттогава,
аз горя в пожар неугасим —
ту искра сърце ми озарява,
ту мрачи го мътен дим —
и кога в очи ми той възлезне,
мойта скръб безпаметно се рве
в бездните на сладости възмездни,
дето я Грехът зове.
4
— ?Витае трета нощ над водната пустиня
и мрачните скали отекват странен тътен,
за прилив иде час, а ти все бдиш, царкиньо,
и твоят взор гори, от сластен дим помътен.
Дойди и разстели коса дълбокорунна
на мойте колена — привел чело над тебе,
аз кротко ще пристъпя със лютна среброструнна
великата ти скръб пред незаслужен жребий.
Загледано към нас през сплетените клони,
небето ще разкрий предвечната си слава
и твоята звезда несетно ще отрони
то в тихото море на тихата забрава.
Чуй горката молба на своя паж, царкиньо,
отпада дивен взор, от сластен дим помътен —
витае трета нощ над водната пустиня,
а мрачните скали отекват странен тътен.?
5
И когато завърши тринощното бдение,
и умора прекърши лилейна снага,
час безумен настава за черни падения,
че потърсва забрава надвластна тъга.
Снела скъпия пояс на румена девственост,
тя пристъпя несвоя, с безтрепетен взор
из чертога заспал и нелепо тържествена
слиза в мрачните зали на мрачен позор.
Тя жаднее — и в мрака, под сводове каменни,
дето властно я чака препълнен потир,
гръд обнажила, броди и в пориви пламенни
рой презрени нероди привиква на пир.
Като мухи зловонни над блатните пясъци
из притулни притони стълпяват се те,
кръвно вино подклажда нестройните крясъци
и греховната жажда неспирно расте.
Утолено догаря тринощно страдание,
че прегръдки разтваря тя с огнена лъст —
през очите й греят тревожни сияния,
но ликува над нея наситена Мъст.
6
Бурята стръвно изхвръкна
из свойте подводни гнезда,
едва затрептяла звезда
в облаци черни помръкна —
пламък и гръм небеса разлюляха...
— Аз пих сладостта на упойни треви...
?Плаха царкиньо, заспи, забрави —
заспи, забрави!?
Бурята огнено жали
над тебе и твоя позор,
не чуваш ли в хиляден хор
мощни вълни заридали —
ридаят те с твоята мъка несдържна...
— Аз пих сладостта на упойни треви
и мракът чрез мен светлините надви...
?Тъжна царкиньо, заспи, забрави —
заспи, забрави!?
Бяла вълна ще отмие
следите на черната сласт —
и нова, неведома власт —
и нова, неведома власт
утринна шир ще открие
пред взора на твоята бодрост победна...
— Не чакам ни мир, ни утеха, уви!
?Бедна царкиньо, аз плача — заспи, забрави, —
заспи, забрави!?
7
В предели потайни, в чертог запустял —
сянка на смъртна печал.
Там плаха царкиня от здрач до зори
в плахи надежди гори.
Оглежда се трепетно в нейния взор
морски безбрежен простор
и в него проблясват през тънка мъгла
мачти и стройни весла.
8
Денят издига златен щит
над умирените води.
Тъмите слънце победи
и с много сълзи е отмит
позорний спомен в морна памят...
Как властно погледа примамят
безбрежни морски ширини
и в безметежна яснота
потръпват волните вълни —
о, как е светло след скръбта,
която в буря се изплака!
С невинен смях сърцето чака
дори и смътния мираж
на бели корабни платна,
които в синя далнина
ще зърне влюбения паж
и вест желана ще прошъпне...
Царкинята в надежди тръпне!..
9
И ето — отново три деня в растяща тревога
безцелно изнизваха своите болни лъчи,
и ето — отново над нея, печална и строга,
последната нощ се надвеси...
— Морето мълчи.
О, радост жадувана, радост сънувана, де си?
— Морето бездушно мълчи.
Умора надмогва безсилните свилни ресници,
дим мътен пребулва изгрели за радост очи
и смъртно встревожени вечерни птици
пищят пред незрими завеси...
— Морето мълчи.
О, смърт усмирителна, смърт утешителна, де си?
— Морето бездушно мълчи.
10
Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня.
Назрели за греха, кънтят греховни бездни,
витае трета нощ над водната пустиня
и блудна мрачина гаси венците звездни.
ЛЕГЕНДА ПРО ГР?ШНУ ЦАР?ВНУ
Св?тл?й пам’ят? мого чолов?ка Цай Юр?я
1
Mon ame est une Infante...
Albert Samain *
... Ось там в?н, берег той пустинний,
в?д в?чних вод знавав ? туги, ? чудес,
там височить чертог злов?сний старовинний —
шпил? високих веж торкаються небес.
В задуманих садах замр?яна, несм?ла
отру?на роса зажурено тремтить,
безсонн? деревця св?й сон глядять безсило
в глад?н? мертвих вод у цю журливу мить.
Там пустка огорта ? ст?ни, ? склеп?ння,
? пазур моховий на блиск колонний л?г,
там радост? нема — навкруг саме лиш тл?ння,
про свято не в?стить там жоден ср?бний р?г.
Подекуди лиш сон ут?ху знав ласкаву,
мить трепетна мина — ? знов жаский полон,
ляга? гострий жаль про ту невинну славу,
що полишив ?? осирот?лий трон...
2
Чий то схлип у самот?,
у принишклих тихих залах?
Може, то митт?вий спалах,
жаль по перш?й яснот??
Хто зд?йняв у вись господню
руки, наче два крила,
до притихло? безодн?,
що над морем пролягла?
Хто у тиху н?ч ясну
у садку шука заслони?
— М?сяць в неб? чорн?м тоне,
лл? безмежну тишину...
3
З болем кв?тки, чар як?й згаса?
в лон? передчасних холод?в,
м?сяця нев?рного питаю
? в ус?х в?тр?в:
ходаки, мен? сказали б, може, —
неосяжний св?т для вас зорить —
чи мен? прибуде ласка Божа
ще почути в добру мить
св?тлий клич царя, що в сон м?й тихо
? зненацька зовс?м п?досп?в,
та й наоб?цяв мен? на вт?ху
ще й нед?знаних дар?в
з тих кра?в, де явою — жадання,
де луна стр?ча? всякий зов,
де нетл?нне юност? клечання
красить рад?сть ? любов.
В?н схилився, усм?хнувся мило,
ледве ж руку простягнув мен?, —
тьма його ревнива захопила
у об?йми крижан?.
? почула голос: будь з? мною,
в?рн?стю тримай мене, веди,
? тод?, пройшовши св?т журбою,
знов верну сюди!
Де в?н ?? — З тих п?р його чекаю,
? горю я, наче у вогн? —
то зоря у серц? заграва?,
а то дим г?рчить мен? —
? як дим зачне з’?дати оч?,
скорб мою змогти н?хто б не зм?г,
бо вона туди податись хоче,
де ?? чека? Гр?х.
4
— ?Вже третя н?ч торка морську глад?нь чар?вно,
? пасмо тьмавих скель оповива? смута,
уже пройшов прилив — а ти зориш, цар?вно,
? погляд тв?й жаркий солодким димом скуто.
Прийди ? розстели косу глибокорунну —
хилю укл?нно я чоло перед тобою,
в?зьму до рук сво?х я лютню ср?бнострунну,
вт?шатиму тебе я п?снею сумною.
? дивлячись на нас кр?зь в?т густих сплет?ння,
в?дкриють небеса свою одв?чну славу,
твоя зоря впаде — загасне ?й пром?ння
й порине в забуття у моря глиб ласкаву.
Пажа свого мольбу почуй, сумна цар?вно,
слаб?? з?р — його солодким димом скуто, —
вже третя н?ч торка морську глад?нь чар?вно,
? пасмо тьмавих скель оповива? смута.?
5
Промайнули три ноч? без сну, у знеможенн?,
? л?лейна утома вже стать огорта,
час безумств наста? — ?, пад?нням стривожен?,
забуття так жадають журба й самота.
? скида? вона пояс цноти пречисто?,
? немов не своя — з?р жагучий горить,
вже з чертогу луна звук ходи урочисто? —
наближа до ганебно? зали в цю мить.
Палить пристрасть в чертоз?, охоплен?м мрякою,
де на не? чека? ?з з?ллям потир,
оголившись, звернулась до нечист? всяко?,
почала прикликати до себе на пир.
Мов зловонна мушва над п?сками болотними,
?з старих домовин юртувались вони,
? в?д трунку ставали ще б?льше безплотними,
крик ? гр?шна жага залягли в долини.
Стали страдними ноч? без сну та пекучими,
в?д об?йм?в увись жар ненатлий зл?та,
?? оч? палають вогнями блискучими,
й торжеству? над нею насичена Мста.
6
Буря злослива злет?ла,
лишивши п?дводне житло,
зоря, що замр?ла було,
у хмарах кошлатих змарн?ла —
небо гр?мниця розгойду? мрячна...
— Я зв?дала трунк?в — хм?льн? ж бо вони...
?Лячна цар?вно, забудь ? засни —
забудь ? засни!?
Бур? ревли, бушували —
вкривали тв?й стид ? ганьбу,
чи тисячну чу?ш юрбу —
то хвил? стр?мк? заридали —
оплакують муки тво? неут?шн?...
— Я зв?дала трунк?в — хм?льн? ж бо вони,
згаса? у мороц? блиск б?лини...
?Тужна цар?вно, забудь ? засни —
забудь ? засни!?
Хвиля грайлива оми?
сл?ди в?д гр?ховних ут?х —
простить тоб? праведний гр?х —
простить тоб? праведний гр?х
? шир на св?танн? в?дкри?,
у взор? тво?м бачу дух переможний...
— Не жду я н? миру, н? вт?х, припини!
?Б?дна цар?вно, я плачу — забудь ? засни, —
забудь ? засни!?
7
В палацах потайних звиса, мов вуаль,
тиха ? смертна печаль.
Цар?вна сумна там ц?л?с?нький день
над?? плека? лишень.
В очах ?? блика? буц?мто т?нь
моря безмежного синь,
кр?зь тонку ?млу у т?м взор?, мабуть,
мачти ? весла майнуть.
8
День щит зд?йма? золотий —
ген безбережна широч?нь.
Вже подолало сонце т?нь.
О, ск?льки сл?з в душ? тремк?й
ганебний спомин тв?й омили...
Як владно погляд полонили
безмежн? дал?, моря синь,
де хвиля лаг?дна вт?ша
в?д зла, наруги й потряс?нь —
о, як рад?? тут душа,
що в бурю виплакала горе!
З невинним см?хом серед моря
жде серце стомлене м?раж,
он там б?л?ють паруси
серед далечно? краси,
закоханий погляне паж
цар?вн? добру в?сть в?дкри?...
?й в серц? знов живе над?я!..
9
? знову над нею три дн?, де суц?льна тривога
сво?х хворобливих пром?нь розпросторила с?ть,
над нею — тяж?? печаль, ? нема б?льш н?чого,
лиш ноч? страшно? лабети...
— А море мовчить.
О радосте жадана, радосте мр?яна, де ти?
— А море безжальне мовчить.
? втома змага? безсил? шовков?? в??,
дим рад?сть згасив у очах, що замр?ли на мить,
птах?в розтривожених, наче останн? над??,
ширяння в п?днеб’? ? злети...
— А море мовчить.
О смерте пожадана, смерте ут?шна так, де ти?
— А море безжальне мовчить.
10
Намул ляга навкруг на св?тлий берег р?вно.
Достигл?, тр?потять гр?ховних пр?рв подоли,
вже третя н?ч торка морську глад?нь чар?вно,
? гасить блудна тьма зорист? ореоли.
*Моя душа — ?нфанта...
Альбер Самен
(переклад з болгарсько? —
Любов Цай)
***
Оригинал:
Димчо Дебелянов
ЛЕГЕНДА ЗА РАЗБЛУДНАТА ЦАРКИНЯ
1
Mon ame est une Infante...
Albert Samain
... И там, на тоя бряг пустинен,
от вечните води и милван, и терзан,
на вярна стража спрян, един чертог старинен,
един чертог зловещ виши безгласен стан.
В градините, мечта несмела замечтани,
трепти на страх и скръб отровната роса
и в мъртвата вода на мъртвите фонтани
оглеждат своя сън безсънни дървеса.
Стени и сводове спокойна тлен прояжда,
мъх, ситни нокти впил, колоните гнети,
и никой ведър час там радост не обажда,
че никой сребрен рог там празник не вести.
Понявга само в сън безсилен лъх повява,
и в трепета болнав на мигом сепнат стон
проеква тъмна жал по девствената слава
на някой овдовял и обезславен трон...
2
Кой изхлипа в пустошта
на замлъкналите зали?
Тишината ли пожали
свойта пръвна яснота?
Кой на кулата възлезна
и с копнеж ръце простре
към притихналата бездна
на неверното море?
Кой в градината стаи
дъх под черните заслони?
— Своя бряг луната гони
и безмълвие струи...
3
С болката на прималняло цвете
в пазвите на ранна хладина,
ден и нощ аз питам ветровете
и неверната луна:
странници, от път неуморени,
зрящи неизгледни далнини,
не узнахте ли дали над мене
нявга пак ще прозвъни
светлий глас на оня цар далечен,
който след притихнала тъга
в сън ми се яви и ми обрече
неизведени блага,
неизведени блага в страните,
дето ек пресреща всеки зов
и с венци нетленна пролет кити
всяка радост и любов.
Той склони над мен усмивка тиха,
но едва десница ми простря,
зли тъми ревниво го прикриха
в свойте ледени недра.
И дочух аз ласкав глас: бъди ми
вярна — и при теб в уречен час,
минал през моря неизбродими,
пак ще се завърна аз!
Де е той? — Аз чакам оттогава,
аз горя в пожар неугасим —
ту искра сърце ми озарява,
ту мрачи го мътен дим —
и кога в очи ми той възлезне,
мойта скръб безпаметно се рве
в бездните на сладости възмездни,
дето я Грехът зове.
4
— ?Витае трета нощ над водната пустиня
и мрачните скали отекват странен тътен,
за прилив иде час, а ти все бдиш, царкиньо,
и твоят взор гори, от сластен дим помътен.
Дойди и разстели коса дълбокорунна
на мойте колена — привел чело над тебе,
аз кротко ще пристъпя със лютна среброструнна
великата ти скръб пред незаслужен жребий.
Загледано към нас през сплетените клони,
небето ще разкрий предвечната си слава
и твоята звезда несетно ще отрони
то в тихото море на тихата забрава.
Чуй горката молба на своя паж, царкиньо,
отпада дивен взор, от сластен дим помътен —
витае трета нощ над водната пустиня,
а мрачните скали отекват странен тътен.?
5
И когато завърши тринощното бдение,
и умора прекърши лилейна снага,
час безумен настава за черни падения,
че потърсва забрава надвластна тъга.
Снела скъпия пояс на румена девственост,
тя пристъпя несвоя, с безтрепетен взор
из чертога заспал и нелепо тържествена
слиза в мрачните зали на мрачен позор.
Тя жаднее — и в мрака, под сводове каменни,
дето властно я чака препълнен потир,
гръд обнажила, броди и в пориви пламенни
рой презрени нероди привиква на пир.
Като мухи зловонни над блатните пясъци
из притулни притони стълпяват се те,
кръвно вино подклажда нестройните крясъци
и греховната жажда неспирно расте.
Утолено догаря тринощно страдание,
че прегръдки разтваря тя с огнена лъст —
през очите й греят тревожни сияния,
но ликува над нея наситена Мъст.
6
Бурята стръвно изхвръкна
из свойте подводни гнезда,
едва затрептяла звезда
в облаци черни помръкна —
пламък и гръм небеса разлюляха...
— Аз пих сладостта на упойни треви...
?Плаха царкиньо, заспи, забрави —
заспи, забрави!?
Бурята огнено жали
над тебе и твоя позор,
не чуваш ли в хиляден хор
мощни вълни заридали —
ридаят те с твоята мъка несдържна...
— Аз пих сладостта на упойни треви
и мракът чрез мен светлините надви...
?Тъжна царкиньо, заспи, забрави —
заспи, забрави!?
Бяла вълна ще отмие
следите на черната сласт —
и нова, неведома власт —
и нова, неведома власт
утринна шир ще открие
пред взора на твоята бодрост победна...
— Не чакам ни мир, ни утеха, уви!
?Бедна царкиньо, аз плача — заспи, забрави, —
заспи, забрави!?
7
В предели потайни, в чертог запустял —
сянка на смъртна печал.
Там плаха царкиня от здрач до зори
в плахи надежди гори.
Оглежда се трепетно в нейния взор
морски безбрежен простор
и в него проблясват през тънка мъгла
мачти и стройни весла.
8
Денят издига златен щит
над умирените води.
Тъмите слънце победи
и с много сълзи е отмит
позорний спомен в морна памят...
Как властно погледа примамят
безбрежни морски ширини
и в безметежна яснота
потръпват волните вълни —
о, как е светло след скръбта,
която в буря се изплака!
С невинен смях сърцето чака
дори и смътния мираж
на бели корабни платна,
които в синя далнина
ще зърне влюбения паж
и вест желана ще прошъпне...
Царкинята в надежди тръпне!..
9
И ето — отново три деня в растяща тревога
безцелно изнизваха своите болни лъчи,
и ето — отново над нея, печална и строга,
последната нощ се надвеси...
— Морето мълчи.
О, радост жадувана, радост сънувана, де си?
— Морето бездушно мълчи.
Умора надмогва безсилните свилни ресници,
дим мътен пребулва изгрели за радост очи
и смъртно встревожени вечерни птици
пищят пред незрими завеси...
— Морето мълчи.
О, смърт усмирителна, смърт утешителна, де си?
— Морето бездушно мълчи.
10
Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня.
Назрели за греха, кънтят греховни бездни,
витае трета нощ над водната пустиня
и блудна мрачина гаси венците звездни.
Метки:
