Димчо Дебелянов. Надходять i вертають знов...

Димчо Дебелянов
Надходять ? вертають знов...
***

Переклад з болгарсько? — Любов? Цай

Dis-moi, dis-moi guerrirai-je
De ce qui est dans mon coeur...
Francis Jammes


Надходять ? вертають знов, мов хвил? нав?сн? здаля,
що п’яне море ?х не втрима ? розсила? навс?б?ч,
п?д ступнями важкими в них звенить натомлена земля,
тут кожний день без в?дпочинку, безсонна кожна н?ч.

То хто вони? — Без ?мен? — й ти нев?домий з-пом?ж них,
ти тонеш в грубощами скутих розвагах ?хн?х ? жалях —
смиренно ждеш святковий день, коли луна кривавий см?х,
як над тобою просурмить ? пров?щу? доля жах.

Як дивно: у буремний час негода так шумить,
коли ус? — хоч заодно, та кожен — сам на сам,
щемливий в?рш на ум прийде, ? шепчеш ти в цю мить
рядки елег?й, що придумав Francis Jammes.

***

Оригинал:


Димчо Дебелянов
Прииждат, връщат се...


Dis-moi, dis-moi guerrirai-je
De ce qui est dans mon coeur...
Francis Jammes

Прииждат, връщат се, шумят като разлените вълни
на взбунено море, пияно от несдържната си мощ,
под тежките им стъпки сякаш морната земя звъни,
тук всеки ден е ден без отдих, безсънна всяка нощ.

Кои са те? — Безименни — и ти безимен между тях
потъваш в жалбите им глъхнали и в грубите им веселби —
и чакаш примирено празника на кървавия смях,
когато и над твоя свят съдбата мрак ще протръби.

И как е странно в грохота на тоя вихър лих,
където всички са един и всеки все пак — сам,
да си припомниш, да пришъпнеш някой плачещ стих
из кротките елегии на Francis Jammes.


22 февруари, 1916 г. Към Солун