Тоска по югу Смуток за пiвднем

Констянтин Миладинов

Смуток за п?вднем
Перевод с македонского
на украинский язык
Ангелины Соломко

Крила орлин? мати бажаю,
Аби долинуть до р?дного краю.
Д?знатись: край м?й не ? в обрАз?,
Як друг найкращий, як добрий рАдник,
Та й Стамбул, й Кукуш заодно побачить;
Д?знатись: сонце мо? — добр?ше,
Не так похмуре; св?тить ясн?ше.

Якщо ж ? тут мороком стр?не,
Якщо повите смутком св?тило,
Я в путь-дорогу знову зберуся,
В ?нш? кра? в?льно помчу я:
Сонце любов? там ласкою гр??,
Небо любов? з?роньки с??.

Тут все похмуре — морок звива?,
Темна ?мла св?т застила?.
Чорн? сн?ги враз закружляли,
В?холи вили, в?три св?т рвали,
А над душею нависли гр?зно
Темрява й холод, й думи невт?шн?.

О, н? не можу я тут зостатись!
Чи то ж душа — не в?льна ? птаха!
Дайте же крила! Духом орлиним,
Аби до милих долин поринув,
Аби досяг я милого п?вдня,
Охр?д побачив та Стругу р?дну.

Душу мою там зоря з?гр?ва?,
Св?тл?стю сонце л?си осява?
? пом?ча?ш: природна та сила
Щедро навколо все напо?ла.
Озеро, бачиш, н?жно б?л??
А чи в?д в?тру синьотемн??,
Глянеш на поле, на г?рськ? зломи —
Всюди пом?тиш вЕлич Господню.
Там на соп?лц? душею б заграти.
Сонечко зАйде, мен? й помирати.


Тъга за юг

Орелски криля как да си метнех

и в наши стърни да си прелетнех!

На наши места я да си идам,

да видам Стамбол, Кукуш да видам;

да видам дали сънце и тамо

мрачно угревят, како и вамо.

Ако как овде сънце ме стретит,

ако пак мрачно сънцето светит,

на път далечни я ке се стегнам

и в други стърни ке си побегнам,

където сънцето светло угревят,

къде небото дзвезди посевят.

Овде йе мрачно и мрак м' обвива

и темна мъгла земя покрива;

мразой и снегой, и пепелници,

снлни ветрища и виюлици;

околу мъгли и мразой земни,

а в гръди студой и мисли темни.

Не, я не можам овде да седам!

Не, я не можам мразой да гледам!

Дайте ми криля я да си метнам

и в наши стърни да си прелетнам.

На наши места я да си ндам,

да видам Охрид, Струга да видам.

Тамо зората греит душата

и сънце светло зайдвит в гората;

тамо дарбите- природна сила

со съта раскош ги растурила:

бистро езеро гледаш белеит

и си од ветар синотемнеит;

поле, погледниш или планина,

сегде божева йе хубавина.

Тамо по сърце в кавал да свирам,

сънце да зайдвит, я да умирам.