Сергей Обрадович Мать Майка

?МАТЬ”
Сергей Александрович Обрадович (1892-1956 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


МАЙКА

Като сух клас
към син се свежда майка...
До корен всичко слънце пепели.
Не слънце – в жарки паяжини зли
под прашния простор блуждае паяк.

Цял ден се влачи...
А над нея гарван
не я оставя, грачи с жаден грак.
Като димящ мираж градът пропада,
провисва надалеч, изчезва пак.

Застива жар на запад. Дебнат сенки.
Над нея скланя се стобор край път.
Потрепвайки на майчини колене,
след вик
притихва в миг синът.

Тя дълго, тъпо гледа помътняло
с невиждащ поглед
душната мъгла;
притиска сухото си малко тяло
към сухата и сбръчкана земя.

И цяла нощ над мъртъв син се мята,
гърди разкъсва,
призовава плът,
проклина морен изгрев над земята,
безплодната и суха земна гръд.

И в страшната си майчина тревога
тя не разбра,
че глухо с нея вън
земята жали, стене, изнемогва
в мъчителен и зноен сън.


Ударения
МАЙКА

КатО сух клАс
към сИн се свЕжда мАйка...
До кОрен всИчко слЪнце пепелИ.
Не слЪнце – в жАрки пАяжини злИ
под прАшния простОр блуждАе пАяк.

Цял дЕн се влАчи...
А над нЕя гАрван
не Я остАвя, грАчи с жАден грАк.
КатО димЯшт мирАж градЪт пропАда,
провИсва надалЕч, изчЕзва пАк.

ЗастИва жАр на зАпад. ДЕбнат сЕнки.
Над нЕя склАня се стобОр край пЪт.
ПотрЕпвайки на мАйчини колЕне,
след вИк
притИхва в мИг синЪт.

Тя дЪлго, тЪпо глЕда помътнЯло
с невИждашт пОглед
дУшната мъглА;
притИска сУхото си мАлко тЯло
към сУхата и сбрЪчкана земЯ.

И цЯла нОшт над мЪртъв сИн се мЯта,
гърдИ разкЪсва,
призовАва плЪт,
проклИна мОрен Изгрев над земЯта,
безплОдната и сУха зЕмна грЪд.

И в стрАшната си мАйчина тревОга
тя не разбрА,
че глУхо с нЕя вЪн
земЯта жАли, стЕне, изнемОгва
в мъчИтелен и знОен сЪн.

Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Сергей Обрадович
МАТЬ

Как вялый колос,
Мать поникла к сыну...
До корня выжгло солнце все вокруг.
Не солнце – злой пылающий паук,
Блуждающий над пыльной паутиной.

Весь день брела...
Не отставая, ворон,
Над нею жадно каркая, взлетал.
Как марево дымящееся город
То возникал вдали, то пропадал.

Обугленный стыл запад. Крались тени.
Над ней склонился придорожный тын.
Затрепетав бессильно на коленях,
Грудь с криком прикусив,
Стих сын.

И долго, тупо почернелым взглядом
Смотрела мать,
И грузно в душной мгле
Всем телом высохшим припала рядом
К морщинистой и высохшей земле.

И до утра над сыном билась мертвым,
И грудь рвала –
Свою и грудь земли,
Бледнеющую на рассвете желтом,
Бесплодную, сухую грудь земли.

И, проклинающая, не слыхала,
Не знала мать,
Что глухо вместе с ней
Земля стонала, земля изнемогала
В томительном и знойном сне.

1921 г.